Ако вземем под внимание съображението, че геополитическият анализ се основава най-вече на териториалните характеристики и населението на дадена държава, задачата на настоящото изследване се оказва твърде сложна. Византийската империя, както условно ще назова държавното формирование, възникнало през втората четвърт на ІV век, е непосредствен исторически, идеен и политически приемник на късната Римска империя. Това обстоятелство изисква да се потърси генезиса на римовизантийската геополитика от времето, когато се формира този държавен субект – епохата на първия принцепс-император Гай Октавиан Август (30 г.пр.Хр.- 14 г. сл.Хр.).

Римската империя в ерата на експанзия

Империята на Октавиан Август се разпростира на три континента с изключително разнородно население, наброяващо близо 70 милиона. Свързващото начало в този конгломерат от различни етноси и географски зони с различни културни нива и историческо самосъзнание са римските закони и единната имперска администрация, която все още носи белезите на гръко-римската полисна структура. В по-далечно бъдеще римляните ще оценят това време като „Златен век”, впечатлени от неимоверното разрастване на града-държава в Лациум, покорил целия познат им “Оrbis terrarum”, който, като територия, население и военна мощ, далеч надвишава собствения му потенциал.

След като сваля царете, Рим поверява върховната власт на консулите, които имат едногодишен мандат на управление. Именно те правят велик града-държава. Много по-късно Рим се корумпира от излишеството на роби и лукс, за които отивали средствата, разпределяни по-рано между войниците и истинските граждани. Всъщност, Републиката съществува докато Рим се ограничава с териториите на Италия, защото всеки войник притежава земя и пази родината си. Все пак, илюзията остава и при завоюването на Гърция. Елините съзират в Рим мегаполис, наподобяващ собствените им по-малки полиси и не приемат римското владичество като загуба на собствената си свобода. Завладените територии, перфектните закони и несломимата мощ на легионите създават прословутото римско самочувствие за превъзходство, което знаменитият френски юрист Мирабо формулира с парадоксалната фраза - „Величието на Империята погуби Републиката”.

След едикта на Каракала, през 214, римското гражданство става привилегия на всички обитатели на империята, а онези, които не я получават – воюват за нея. Римляните са убедени, че държавата им е създадена за да господства. Но още в първия век на първото хилядолетие става ясно, че при тогавашните съобщителни средства управлението на империята е изключително трудно. В края на дългото си управление Октавиан Август пожелава границите и да не се разширяват повече. Въпреки това, инерцията от поредните победи над варварите подтиква иначе разумният държавник Траян (98-117) да премине Дунав и завладее царството на даките. Приемникът му Адриан (117-138) пък разширява римските владения в Британия до шотландския вал и нахлува в Армения, нарушавайки предварителните споразумения с партите.

Траян е първият император, който не произхожда от Италия. Потомък е на римска колониална фамилия, установила се в Испания. След завладяването на Дакия се насочва на Изток (116), на хиляди километри от столицата, и покорява арабска Набатея. Мотивът на това рисковано начинание е създаването на сухоземна връзка между Сирия и Персийския залив, който в онази епоха не притежава съвременните геостратегически предимства. С това се достига до кулминацията на териториалното разширение на Рим. За Антонините (най-великата римска императорска династия, управлявала през 98-192) е ясно, че трайното удържане на новозавладените земи е невъзможно без участието на местни династи, които, запазвайки културологичните характеристики на региона, действат като васали на Рим.

С умелото си управление император Траян прави много за благоденствието на Рим. Той е убеден, че империята трябва да респектира не само с военната си мощ, а и със справедливите закони и опазването на мира. След подтискащото безвремие на „цезарите-чудовища” (14-98), римският Сенат присъжда на Траян званието „най-добър император”. Блестящата политика на Антонините е продължена от император Адриан (117-138), възпитан и обучаван от Траян, което го кара да се откаже от поставянето на свои протежета в Армения – ключова зона във взаимоотношенията с държавата на партите. Директната власт в западната зона на Близкия Изток се преценява като неуместна и Адриан се оттегля до река Ефрат. Важната крепост Едеса става пограничен град, а превесът на Изтока вече става забележим за римските императори.

По това време, другата сила със световно значение – Китай, установява контрол върху Таримската котловина (Такламакан), запазвайки го до появата на кушаните, принудили „Поднебесната империя” да се оттегли на Изток, където се съхранява в естествения кондоминиум на своето влияние.

Император Антонин Пий (138-161), чието име носи династията на Антонините, притежава забележителни качества на спокоен и мъдър управник. При вече реалното съсредоточие на власта в ръцете на императора, индивидуалните му качества стават определящ фактор за геополитиката на държавата. Стремежът му да запази мира и справедливостта на законите в завоюваните територии, както и отказът да прибягва до насилия, издигат авторитета на Рим сред полиетническото множество на империята. Твърде лабилната, в началото на Августовския принципат, идея за едноличната власт, се утвърждава окончателно именно при Антонините. Дори и най-заклетите републиканци не могат да отрекат просперитета на Рим, когато съдбините му се ръководят от подходящ, макар и едноличен, управник. За съжаление поредицата от забележителни императори, войни и държавници приключва с предпоследния от Антонините Марк Аврелий (161-180). Възцаряването му осъществява древната мечта на гръко-римските интелектуалци да видят начело на обществото владетел-философ. Още Платон, в разсъжденията си за идеалната държава, предвижда „благоденствие за всички” ако „философите станат царе, а царете са философи”.

В най-голяма степен тези критерии въплъщава личността на император Марк Аврелий – образцов стоик, проникновен писател и извисен интелектуалец, останал с непомрачено съзнание, въпреки предоставената му огромна власт. В близо двайсетгодишното си управление начело на най-голямата държава в Западното полукълбо, Марк Аврелий създава ред, а званието римлянин вече принадлежи на всеки, който иска да работи за общото благо. Въпреки това, във втората половина на ІІ век, Рим е прехвърлил връхната точка на своето величие и се озовава в обкръжение на твърде активни противници. Първостепенна и основна грижа на императорите става не консолидацията на разнородната империя, а нейното опазване от връхлитащите по всичките й граници чужди народи, които целят унищожението й.

През 166, германското племе маркомани се появява в околностите на Аквилея – голям и важен за държавата търговски център в Илирия. За да отблъсне варварите, Марк Аврелий продава императорския гардероб и мобилизира преторианската гвардия. Изходът от тази война предвещава победа, но върлуващата чума покосява императора във Виндобона (днес Виена), в периода на най-динамичната подготовка срещу маркоманите. Значението на субективния фактор веднага проличава в управлението на наследилия го Комод (180-192), който избързва да сключи неизгоден мир, скоро нарушен от варварите. Някои по-придирчиви изследователи на римската история твърдят, че това е края на империята. Фактически, той настъпва през 476 и е пресилено да се твърди, че през този период Рим изцяло е загубил инициативата в борбата срещу своите противници. Във всеки случай, след Комод, империята постепенно намалява териториалния си обхват и се бори предимно за своето оцеляване. В края на ІІ век Рим се оказва обсаден град – обстоятелство, което винаги е създавало чувство на страх у „световните господари”

Империя в криза

Сред най-съществените причини за зараждащата се криза е прекомерното разширяване на империята и невъзможността да се управлява от един център. В края на ІІ век, Европа, Близкия Изток и Северна Африка са много по-различни от епохата на Октавиан Август. Така наречените „нови народи”, в навечерието на Великото преселение на народите, не приемат римската доминация и в желанието си да намерят „място под слънцето” разрушават единствената възможна система, която е в състояние да установи траен мир в тогавашния цивилизован свят на Запада.

Римляните с тревога установяват, че броят на варварите непрекъснато нараства, което изисква увеличаване броя на легионите и тяхната издръжка, ставаща все по-непосилна за фиска. Централизацията и универсализацията на Запада се оказва асиметрична на реално осъществяващата се, под натиска на варварите, партикуларизация на Римския свят. Несъмнено, просветената монархия на Антонините допринася за благополучието на Рим, но това е един строг режим, основаващ се на „божественото право”, което е непонятно за неговите противници. В своята „Римска история”, писана през 229, Дион Касий определя римските императори като „самовластници”, които, въз основа на притежаваните от тях качества или недостатъци, пряко влияят върху съдбините на империята.

Около ІІ век сл. Хр. цивилизованият свят е скупчен около Средиземно море – акватория с интензивно плаване и стари връзки, а сушата около него е покрита с гъста мрежа от пътища и големи градски центрове. При наличието на силна власт и вътрешен ред, тези райони благоденстват, тъй като неприятелите биват държани далеч зад границите, в респект и подчинение. Основна ценност в тази епоха, както и по-късно, е храната и нейното производството. То може да се осигури, благодарение на спокойните комуникации, от районите с по-голяма производителност до тези, в които производството на храни е недостатъчно. Така например, мегаполисът Константинопол годишно консумирал около 175 000 тона пшеница, доставяна предимно от Египет. Всяко забавяне или прекъсване на житния подвоз провокира бунтове и сътресения с фатални последици. В по-малки мащаби, същото се отнася и до други селищни райони.

За една империя с етнически пъстро население, говорещо на много езици и изповядващо какви ли не култове, някои от които твърде странни за римския манталитет, религиозното единство е от особена важност. По отношение на расите и религиите, римляните се изявяват като толерантни владетели, но още първите цезари опитват да универсализират етичните ценности чрез почитане гения на императора. И докато при Юлиите обожествяването на императорите е по-скоро акт на надменност, по времето на Антонините се внушава, че не друго, а добродетелността на императорите ги прави божествени. Така мъдрият Траян се представя като Херкулес, докато Нерон скандализира все още гражданския Рим, уподобявайки се на Слънцето, с една колосална статуя.

Моралното преосмисляне на тази позиция говори за еволюция на ценностите, която ще бъде напълно завършена с приемането на християнството. При Антонините всички образовани римляни говорят и пишат на латински и гръцки, познават и литературата на двата езика. Това създава усещане за дълговечна традиция, която е сред поводите за римското самочувствие. Марк Аврелий пише основните си съчинения на гръцки, което се схваща като интелектуално изящество и съпричастност с древните постижения на културата. Може би и поради това, в края на ІІ и началото на ІІІ век, се извършва синтезът на гръкоезичната култура, която, на свой ред, формира устойчивостта на класическата традиция през Средновековието. Наред с това се забелязва намалялата роля на Италия, докато Изтокът реновира философията и настойчиво търси нови пътища на развитие. С времето, строгият ред, налаган от Запада, и разрастващата се бюрокрация се превръщат в задържащи развитието фактори. И ако при Адриан се набелязват контурите на очертаваща се политическа криза, през ІІІ век вече е налице мащабна идеологическа, стопанска и духовна криза.

През ІІІ век римското общество окончателно осъзнава опасността от нарастващата агресивност на варварите. Нейни носители са главно германите, въпреки романизацията на широка ивица от десния бряг на Рейн. През 20-те години на миналия век, проф. Михаил Ростовцев обрисува „кризата през ІІІ век” като „най-влиятелното събитие в Късната античност”, родило Европейското Средновековие. Тази всеобхватна криза има много измерения, но като че ли доминира социалнополитическият и аспект, формирал определението „епоха на войнишките императори”.

След „Златния век” на Август, римляните очевидно започват да странят от тежката военна служба, отдавайки предпочитание на търговията и охолния начин на живот. Това налага създаването на професионални армии, които обаче се превръщат в опасност за императорите, тъй като военните все по-настоятелно се домогват до пряко участие във властта. За да намалят заплахата от узурпации на „войнишки императори”, цезарите разреждат легионите по границите, което пък улеснява нападенията на варварите. С управлението на император Комод (180-192) приключва блестящият период от историята на Рим. Прекратява се и поредицата от просветени монарси. Армията и преторианците се превръщат в политически фактор, възраждайки най-лошите спомени от епохата на Юлиите и Клавдиите.

Политическата разруха и упадъкът на императорската власт правят уязвима вътрешността на империята. Режимът на „войнишките императори” се превръща в егалитарна монархия, довела до дестабилизирането на средната класа – основния крепител на имперската сигурност. През 271, алеманите нападат Италия, предизвиквайки истинска паника в Рим. Император Аврелиан (270-275) нарежда градът да се огради с крепостна стена, което в миналото изглеждало напълно излишно. Временният победител между войнишките претенденти за престола Септимий Север (193-211) се сочи като създател на „военната монархия”, тъй като се опира изцяло на армията. Администрацията бива поета от военните, а Сенатът губи значението си на законодателен орган. След Септтимий, империята се управлява от сирийските му роднини, което я довежда до ръба на катастрофата.

За по-малко от половин век, между 235 и 284, Рим се управлява от 15 императори, от които само един умира от естествена смърт. Някои от тях дори не успяват да влязат в столицата, изпреварени от поредния любимец на легионите. Разюзданото поведение на армията и разгулът на администрацията окуражават още повече умножаващите се врагове на Рим. Активират се франките, гето-сарматите, както и Персия – основния претендент за господство в Близкия Изток. През 224, един местен династ - Ардашар от Фарс, в дълбокия персийски юг, заема престола и поставя началото на Сасанидската династия, която бързо възражда военно-стопанската мощ на някогашната империя на Ахменидите. Новата управляваща върхушка в Сасанидска Персия се стреми към пълно господство в Близкия Изток и отхвърля изцяло западното влияние, наричайки го „гръцка наметка”. Единствено Армения запазва проримската си ориентация, въпреки огромните трудности в борбата с Персия.

Рим достига дъното на упадъка при управлението на Валериан (253-260) и Галиен (253-268), първият от които дори попада в плен на персийския шах, а Галия, на Запад, и Палмира, на Изток, се обособяват като самостоятелни държави. Краят на кризата поставя последния „войнишки император” - илириецът Гай Валерий Диоклециан (284-305).

Освен политиката и социалната сфера, кризата от ІІІ век силно засяга и икономиката на империята. Непрекъснатото увеличаване на данъците разорява дребните арендатори и оземлените войници-ветерани. За да набавят необходимите попълнения в армията, императорите привличат наемници от по-слабо култивираните провинции - Тракия, Илирия, Малка Скития, Северна Галия, Скития и от планините на Мала Азия и Испания. Въпреки това, напорът на „новите народи” не може да бъде спрян. През 410 е изоставена Британия, а през 480 - и Галия. Мирът, който империята се опитва да подържа, е напълно чужд на варварите, както и на основните римски противници на Изток – Палмира и Персия. В края на Античността Рим и Китай са единствените големи държави, опитващи се да създадат оазиси на мирно гражданско общество, като и двете са заобиколени от противници, чието съществуване се определя от войната.

Нашествията на варварите и войните с персите

След формирането на военния съюз на готите от Долния Дунав (248) и възраждането на Персия (224), както и поради зачестилите набези на германите през река Рейн, Рим е принуден да воюва почти едновременно на всичките си граници. Пораженията следват едно след друго – през 251, при Абритус , близо до днешния Разград, в битка с готите загива император Деций Траян, а след пленяването на император Валериан шах Шапур І превзема Антиохия – ключово средище в района на Близкия Изток. От времето на император Адриан политиката на империята е изцяло подчинена на отбранителната доктрина, като войската достига колосалното число от 600,000 бойци. Такава армия е непозната за епохата на Античността и Ранното Средновековие. Милитаризация с подобни мащаби превръща армията в първостепенен фактор. Офицерите изтласкват чиновническата бюрокрация, унищожавайки последните остатъци от гражданското управление. Осъществява се преход от гражданство към поданство, което раздалечава още повече съсловията на „уважаваните” (honestiores) и простолюдието (humiliores). Новото във взаимоотношенията между двете съсловия е дълбоката разлика не само в идеологията и социалната сфера, но и в юридическият им статут.

Кризата се влошава и от разразилата се, през втората половина на ІІІ век, в пандемични размери, чумна епидемия. Силно оредялото население не може да попълни липсите в армията, което дава нови шансове на варварите. Не достигат и роби, а те все още са основната производителна сила в рудниците, работилниците и обширните латифундии, набавяни в миналото от завоевателните походи. Въпреки строгите разпоредби по техния статут, собственото им възпроизводство не решава набавянето на свежа работна ръка. Управляващите са принудени да издават едикти за закрепостяване на работното население и социалното му обездвижване, лишавайки го от правото да преминава от една в друга социална прослойка.

В края на кризата, все по-отчетливо надига глава и твърде подценяваното от императорите християнство. Възползвайки се от общото недоволство и срутените имперски митове, християнството предлага религия на утешението и любовта, крайно дефицитни и затова все по търсени в онази размирна епоха. Предприетите мащабни гонения срещу новата религия от Диоклециан и цезаря Галерий, между 303-311, постигат обратни на очакваните резултати. По признание на властите, в началото на ІV век, християните са 10% от населението, което кара наследника на Диоклециан - Константин Велики (305-337), да преосмисли изцяло следваната спрямо тях политика. След издаването Едикта на веротърпимостта, през февруари 313, от двамата августи Константин и Лициний, християнството се превръща в толерирана религия. Седем десетилетия по-късно, при император Теодосий І (379-395), християнската църква е обявена за ecclesia triumphalis (тържествуваща църква), а Imperium Romanum все по-често се назовава Imperium Christianum. Това е тотална промяна на модела, което неизбежно рефлектира и във философията на римовизантийската геополитика.

Константинопол- новият мегаполис

Повечето изследователи основателно приемат Константин Велики за създател на Византийската империя. Като едноличен управник, след 324, той премества държавния център в стария Византион, получил неговото име – Константинопол. По това време, Рим все още е мегаполис, но в едно изоставащо обкръжение и без обещаващо бъдеще. В периода на кризата и интензивните варварски нападения, Изтокът остава сравнително по-малко засегнат. Големите градски центрове, като Александрия, Антиохия, Бейрут, Кесария, Атина, Солун и Константинопол, запазват икономическите си възможности, традиционните способи на управление и така превръщат Изтока в предпочитано място за живот и културна дейност. Всъщност, Диоклециан полага началото на „ориентализацията” на империята с преместването на императорската резиденция в Никомедия - малък град в Северозападна Мала Азия, в близост до бъдещата имперска столица Константинопол. Всеобхватните му реформи в областта на управлението, администрацията, императорския институт и стопанската дейност са в основата на формиращата се Източна Римска империя, която италианските хуманисти от ХV-ХVІ век наричат Византия.

Реформите на Диоклециан са насочени основно към управленската структура на империята, целейки премахване неправомерната намеса на армията и издигането във властта на случайни личности. Условно, империята е разделена на две половини – Pars Orientis u Pars Occidentis, начело с двама августи. За себе си Диоклециан запазва Изтока и титула maior august (старши август), а Западът предоставя на съратника си Максенций, с титула august. Двамата върховни управители се подпомагат от двама цезари, които, след предварително определения мандат на августите, трябвало да заемат техните места и на свой ред да изберат други двама цезари. Така се създава управленски екип от четирима висши управители, наречени тетрарси. С въвеждането на тетрархията се постигат две важни цели: по-оперативно управление на обширната империя и легитимно предаване на властта по начертания от Диоклециан сценарий, след изтичането на мандата. За дата на това събитие е определен 1 май 305, когато приключва 20-годишният срок на тетрархичното управление.

Само няколко десетилетия преди това, провеждането на подобна реформа би срещнала ожесточената съпротива на Сената, но в края на ІІІ век римското общество е изморено от безконечните граждански войни и амбициите на „войнишките императори”. Очевидно е, че реформата орязва политически функции на армията и я прави послушен инструмент в ръцете на императора. Реформата „слиза и по-надолу” като предвижда създаването на четири префектури (по две във всяка половина на империята), 16 диоцеза и 101 провинции. Обикновено, диоцезите се създавали върху исторически и етнически обособени територии, които по-късно очертават териториалните граници на Средновековна Европа. Такива например са Мизия, Тракия, Илирик и др.

Реорганизацията на административното управление внася промени и в командването на войските. Те са подчинени на дуцеси, чийто военни окръзи не съвпадат с териториите на провинциите или диоцезите. Така се избягва възможността за противопоставяне на централната власт от административните и военните управители на съответните единици. В общи линии, армията бива разделена на два основни контингента – подвижни войски (comitatenses) и гранични войски (limitanei). Последното премахва мобилността на легионите и те се срастват с местното население, поради обвързаността с дадените от им за лично ползване държавни земи.

Привидната партикуларизация на властта, всъщност създава строго централизирана структура, в която, по линията на компетенциите, цялата власт се съсредоточава в ръцете на „старшия август” Диоклециан. Самият той заявява, че с реформата желае да реформира императорския институт и да „разпредели отговорностите” по управлението в една твърде динамична международна обстановка.

Независимо от стройно изградената военноадминистративна система и подобрената комуникация между местното и централното управление, благосъстоянието на населението не се подобрява, тъй като богатствата на империята продължават да са разпределени твърде неравномерно. В западните провинции те попадат в ръцете на малобройна група от супер богати магнати, докато на Изток разпределението им изглежда по-справедливо. Породената от социално-икономическата обстановка диспропорция на доходите поражда корупция и напрежение в регионите, което кара Диоклециан, през 301, да въведе непазарна система за регулиране на цените.

Реформата, изцяло завършена при Константин Велики (305-337), поставя в съвършено нова ситуация върховния носител на властта. Съществуващите дотогава квазирепубликански традиции на магистратско управление са изоставени и са възприети будещите доскоро присмех персийски дворцови церемониали, представящи владетеля като божество с неограничена власт. Диоклециан не вижда по-подходяща форма за санкциониране на върховната власт от добре познатата елинистическа адорация на владетеля, почитан от поданиците като „цар-бог”. Самият той се представя като Йовий (юпитеров), а западният му колега Максенций - като Херкулий (херкулесов). Много показателна е и официалната промяна в обръщението към върховния владетел - „Dominus et dues nоster” (Господар и бог наш). Вече никой не си спомня времената, когато на императора се гледа като на висш магистрат, притежаващ само авторитета на пръв гражданин.

Преместването на имперския център на Изток Диоклециан мотивира с идеята, че можеш да бъдеш римлянин и без да си стъпил във великия град. В този контекст, императорът се разглежда като сюблимат на империята, при което сакралният топос – Градът, няма значение. Столицата се определя от резиденцията на императора, била тя в Милано, Трир, Еборакум, Никомедия, т.е. там, където се установява неговият двор.

След оттеглянето на Диоклециан от властта (1 май 305), тетрархията се разпада. Между августите и цезарите започва борба за надмощие, чиято крайна цел е заграбването на цялата власт. В нея, Константин побеждава Максенций, син на бившия август Максимиан, и в края на 312 овладява Рим. През февруари 313, в Медиолан, Константин и източният август Лициний обявяват „Едикта на веротърпимостта”, даващ равни права на всички религии, в това число и на християнската. Поради важността на това събитие, Пиер Гримал определя активното вмешателство в политиката на Константин Велики като „разделна граница в историята на Римската империя”. Според малко пресиленото становище на автора, Медиоланският едикт бележи „края на Римската империя”. Официалното признание на християнството, както и фактическото преместване на имперския център в Константинопол поставят началото на постримския период на Запад и раждането на една по същество нова държавна формация на Изток – Византия. През 324, Константин премахва източния август Лициний, а шест години по-късно тържествено открива новата столица в древния Византион (11 май 330) с името Nea Romae.

Новата столица, става команден пост между европейските и сирийските легиони, поради засиления интерес към регионите на Близкия Изток. Италия и Рим губят предишното си значение на ядро и основен стопански, политически и културен фактор на империята. Императорът и неговият двор (sacrum palatum) се превръщат в реален център на властта. Не висшите магистрати, а личното обкръжение на императора ръководи държавата, с което древната римска републиканска идея за Senatus populusque Romanus бива напълно изоставена. Мъртва е и гръко-римската идея за гражданствеността и свободата, като исконни социалнополитически атрибути на гражданството. В панегиричните речи в чест на императора все по-често се среща недопустимото в миналото обръщение „свещеннейши” (sacratissimus). Дворцовият церемониал изисква от удостоените да присъстват на него „възхищение” (veneration) и обожание (adoratio) към императорската особа. Последното окончателно лишава “първия гражданин на Рим” от обичайната му публичност. Налага се убеждението, че императорът е притежател на Res publica Romani, на която гледал като на „частно дело” (res private). Съдейки по „Списъка на ранговете” (Notitia dignitatum), числеността на бюрократичния апарат, пряко обслужващ императора, се увеличава многократно.

В много по-голяма степен от предшествениците си, Константин Велики осъзнава, че единствената възможна и ефективна санкция на необичайната за римското мислене върховна власт е религиозната, но не и езическата, адорация на владетеля като „бог”. Въз основа на християнските принципи, императорът изисква обожание на властта, а не на нейния носител, което всъщност е трудно различимо като поведение от страна на поданиците. Новият ред повече наподобява елинистическо-сасанидските традиции на Изтока, облечени в християнските норми на менталност, което ярко разграничава новата от старата империя на римляните.

Източната римска империя

В края на първата половина на ІV век западните части на някогашната Римска империя се разпадат на отделни държави от варварски тип, оглавявани от своите племенни “конунги”. Източният дял се запазва сравнително по-хомогенен и там варваризацията върви много по-бавно. Общо е впечатлението, че водещата в миналото Средиземноморска цивилизация, със старите си центрове, отстъпва място на онези райони, които в миналото са смятани за периферни, като днешните Северна Германия, Франция, Средна и Северна Русия, Иран и по-късно – Pax Mongolica.

Нарушаването на компактността на някогашния Orbis Romanis, липсата на сигурност и състоянието на перманентни военни конфликти внасят сериозни промени в стопанския живот. Интензивното стопанство е подменено от примитивното, чувства се осезателна липса на работна ръка и поради рязкото намаляване на населението. Новите пришълци се романизират само повърхностно, което снижава културните нива на живот и съдейства за натурализацията на стопанския и социален бит. Всяко стопанство се стреми да произвежда необходимото му, без връзки с останалите, специализирани в различни отрасли, региони. Поради упадъка на градовете, аристокрацията се затваря в своите вили-кастели. Изчезва средната класа, която в миналото създава благосъстоянието на империята. Античният свят бавно умира и върху руините му се ражда новият свят на Средновековието.

Упадъкът на гръко-римската цивилизация променя мисленето на хората. На Изток, причините за кризисните периоди обикновено се търсят във външните фактори. Така например, каситите унищожават Вавилонското царство, за упадъка на Египет като виновници се сочат хиксосите, за този на Асирия – персите, на Хетското царство – траките, а на Фригийското царство – кимерийците. Въпреки това, съвземането става по-бързо поради по-големите ресурси на местното население. На Запад, и по-точно в Рим, мислят по друг начин. В продължителните години на възход Рим няма съперници и установеният от него ред се смята за вечен. Никой дори и не помисля, че обществото има друг път на развитие, освен установения. Това деморализира аристокрацията и тя се привързва към некреативния начин на живот и празните удоволствия. Затова, когато варварите връхлитат империята тя се оказва неподготвена. Новите елити от ІV век се издигат предимно чрез даваните от императора титли и служби, което им отнема инициативата за лична себеизява.

От времето на император Марк Аврелий (161-180), центърът на античната цивилизация постепенно се измества на Изток. Въпреки това,  преместването на държавната столица в Константинопол формално не нарушава представата за единството на империята, още повече че до политическото завещание на Теодосий І (379-395) двете части се управляват еднолично от приемниците на Константин Велики. Официално признатото християнство набира все повече мощ и за няколко десетилетия се превръща във важен фактор на обществено-политическия живот - най-вече на Изток. На свикания от император Теодосий Велики Втори вселенски събор, през 381, християнството е обявено за държавна религия. Вторият Рим (Константинопол) трябвало да слее политическото наследство на римляните с духовния потенциал на елините в единна християнска империя. Това е една от основните характеристики в развитието на източните римски провинции, която формира зараждащата се Византийска империя.

По същото време, в латинските провинции на Запад достига само ехото на събитията. През ІV век, в социалния пейзаж на западното общество преобладава аристокрацията. По същия начин се устройва и Римската църква, в която през цялото Средновековие по-високите длъжности в клира традиционно се заемат от аристократи. Все пак, интелектуалците от ІV-V век, като Авзоний от Бордо, Боеций, Йероним Блажени и други, напомнят, че Западът не е изчерпал докрай потенциала си. Непоносимостта към „новите хора”, които западняците откровено наричали „варвари”, затруднява интеграцията, което пък кара последните да се държат деструктивно към завареното наследство. Това е и една от причините култът към светците-войни да не получи широко разпространение. Показателно е, че в „Житието на св. Мартин” се акцентира на войнските му добродетели едва в по-късните преписи, когато Западът е подвластен на рицарската мода.

През последната четвърт на ІV век възниква и готският проблем. Началото му поставя ударът на хуните при река Волга, принудил готите панически да търсят спасение в земите на Мизия и Тракия. Лошата организация на снабдяването и корупцията на бюрокрацията водят до злощастният за източната половина на империята сблъсък при Адрианопол, на 9 август 378, когато римската армия е разбита и самият император Валент намира смъртта си. Повече от един век готите ще приковават вниманието на източните римски императори, принудени на големи отстъпки и осигуряване на свободен достъп за готските вождове до командните постове в армията.

Строгият панонец Валентиниан ІІІ (425-455) е последния истински римски император на Запад. След него варварите проникват дълбоко в управленската структура на империята, а заемащите престола са по-скоро техни марионетки. Водени от завоевателните си инстинкти новите господари на Запада нямали и намерение да опазват мира. Чувстващи се победители, но изолирани от омразата на местното население и старите елити, те трудно се интегрират сред едно общество, свикнало да живее със закони. От друга страна, наложената им дистанцираност ги консолидира, което пък обяснява продължителното господство на готи и бургунди.

Интересен паралел в това отношение представлява създаденият, при аналогични обстоятелства, ред в Далечния Изток. През ХІІІ век монголите успяват почти напълно да окупират Китай, но вместо да се дистанцират от завоевателите, китайците правят успешен опит да ги асимилират и натурализират, съгласно своите традиции. Това създава впечатление, че старите династии продължават да управляват без видими разлики от епохата преди монголското нашествие.

Друга причина за враждебността спрямо варварите е приемането на арианството, което прекъсва общението им с Римската църква. Изключение правят останалите верни на православието франки, което канонично трайно ги обвързва с официалната църква. В края на ІV век, фактическото разделяне на номинално единната Римска империя става административна и военна необходимост. Двете половини тръгват по различни пътища на развитие. Чувството за солидарност избледнява, затова и малцина са изненадани от нашествието на Аларих в Италия, през 402, извършено от този доскорошен военен управител на Илирик. Разбира се, чуват се и гласове в защита на целостта на империята и пълното отстраняване на варварите, както настоява Синезий от Кирена в съчинението си „За монархията”. Всъщност, обособяването на двете половини, след 395, очертава и културната граница между Изтока и Запада, съхранена в общи линии чак до наши дни.

През 408, фактическият управител на Западната римска империя Стилихон е наклеветен пред император Хонорий, който нарежда екзекуцията му. Оставен без надеждни защитници, Рим пада в ръцете на Аларих, на 24 август 410. Сред съвременниците, случилото се предизвиква истински потрес, защото предвещава „края на света”. В Константинопол е обявен тридневен траур, а император Теодосий ІІ (408-450) нарежда изграждането на крепостна стена, която ще пази мегаполиса до превземането му от турците през 1453.

Така геополитиката на римския свят придобива нови измерения. Линията на противопоставяне се измества от оста Изток-Запад в посока Север-Юг. Както вече бе посочено по-горе, през 410, Рим изоставя Британия, а през 480 и Галия. Възникналата огромна степна империя на хуните, начело с Атила, само поради стечение на обстоятелствата не ликвидира още в средата на V век отслабената Западна римска империя. Провалът на отбраната идва от политическото отчуждение на армията, изместена от пребогатата клика на висшите държавни светски сановници. Неслучайно двамата най-велики управители на епохата – Анастасий (491-518) и Юстиниан І (527-565) са императори от “цивилен тип”.

На фона на пълния разпад на върховната власт на Запад, Църквата, в лицето на папа Лъв І Велики (440-461), се опитва да спаси останките от римския универсум. Тази тенденция, която определя сюзеринитета на властта, ще господства сред западните общества чак до края на ХІV век. През 475, главнокомандващият в Италия Орест обявява за император сина си Ромул Августул. Година по-късно друг варварски военачалник – Одоакър, снема от марионетния император владетелските инсигнии и ги изпраща в Константинопол. Това е и фактическият край на отдавна загубилата римския си облик Западна римска империя.

За Запада, V век е време на стеснени хоризонти и постепенното затваряне на регионите, което предпоставя появата на феодалните отношения. Загубената представа за целокупния Orbis Romanis отстъпва пред желанието да се съхрани малкия свят с близката околност. В същото време, на Изток, съдбините на империята се развиват по съвършено друг начин. Балканите, Мала Азия, Сирия, Северна Месопотамия, Палестина и Египет живеят пълноценен стопански живот, съхранени са имперските институции, натрупват се резерви, които в епохата на Юстиниан Велики (527-565) ще провокират идеята за възстановяване на Pax Romana.

Реконкистата на Юстиниан

Макар и владетел на една по същество източна империя, Юстиниан се самосъзнава като римски цезар. Формалното допитване до неговите съветници, как да оползотвори огромните златни запаси от времето на Анастасий І, съдържа предопределен отговор – възстановяването на Римската империя в целият й блясък от епохата на Антонините. Ромейският самодържец обаче не отчита настъпилите дълбоки промени на Запад, превръщащи амбициите му в анахронизъм.

Бунтът „Ника”, през зимата на 532, в Константинопол е първото сериозно изпитание в дългото управление на Юстиниан. Възникналото недоволство изглежда спонтанно само на пръв поглед. Натрупаното напрежение прераства в стихиен метеж поради силно накърнените граждански права и прекомерната централизация на властта. Засилената роля на императора намира израз в променения декор на дворцовата церемониалност, издаваща източния вкус на сасанидския двор. Налага се впечатлението, че централна фигура в управлението е особата на императора, който упражнява еднолично властта. По негово усмотрение всички финансови и военни ресурси на държавата биват поставени в служба на плануваната Реконкиста. Нов акцент в тези амбициозни проекти е мечтата на Юстиниан да припокрие териториално и политически Римската империя с Християнското ойкумене.

В Близкия Изток обаче, императорът не е сам в намеренията си. През втората четвърт на VІ век, засиленото влияние на Сасанидска Персия  (при шаха Хозрой Аноширван – т.е. “Безсмъртната душа”) застрашава византийското присъствие по Източносредиземноморското крайбрежие. Лесната победа над Картагенското вандалско кралство и обнадеждаващото начало във войната с италианските остготи се дължи на неподозираната дотогава слабост на варварските държави. С Персия обаче нещата стоят по друг начин .

Заплахата от добре смазаната парсийска военна машина и невижданата по мащабите си чумна епидемия парализират завоевателните стремежи на императора. И когато шах Хозрой се насочва към „перлата на Изтока” Антиохия, войната в Италия отива на заден план. Впрочем, персите също си дават сметка за възможностите на стария си противник. Неслучайно в шахския дворец в столицата Ктезифон (на 55 км южно от Багдад) са поставени три празни кресла – за императора на Китай, за великия хаган на степните номади и за римския император. Когато, през 568, персийските войски разгромяват номадската империя на ефталитите (белите хуни), шахът сече монета с надпис „Иран (вече) е свободен от страха”. Но въпреки огромните територии на Североизток достигащи до еките Окс и Инд, ядрото на персийската икономика си остава прилежащата до границите с Византия Месопотамия – регион с огромна креативна сила. Могъщите военни укрепления в зоната на границата, чийто руини и днес респектират с направата си, говорят за високото напрежение между двете велики империи. В същото време, въпреки войната, установените още в предишната епоха културни контакти не секват. Още повече, че Персия е живата връзка между същинския Изток и Запада. Индийските легенди за Буда добиват известност на Запад като историята на „Варлаам и Йосафат” от „Бодхисатва”. И не само това. Почти всички дуалистични учения във Византия (и Средновековна България), в генезиса си, съдържат ирански заемки.

Заетостта на Византия с Реконкистата на Запад и изострящият се конфликт с Персия изискват нова дислокация на войските, която снема отбранителните легиони от Дунавския лимес. Това дава шанс на зачестилите славянски нападения в Мизия и Тракия, които в следващите десетилетия, ведно с тези на аварите и прабългарите, ще променят демографската картина на Балканите.

В Италия Юстиниан получава подкрепа от Римската църква но не и от местната аристокрация. Това показва сериозното разминаване в социалнополитическата ориентация на двете доминиращи съсловия, първото от които се стреми да съхрани имперския универсум, а второто – да се освободи час по-скоро от опеката на автократична Византия.

След щастливото начало на управлението си, през последните две десетилетия от него Юстиниан се оказва в капана на собствения си имидж. Едно обстоятелство, което се проявява още в първите години на домината, достига при Юстиниян своята кулминация – едноличното управление лишава огромния апарат на бюрокрацията от собствена изява. Просперитетът в службите се постига само по волята на автократора, независимо от личните качества на сановника. Това изцяло пренастройва ритъма и компетенциите на държавната администрация, а когато, през последните години от своя живот, Юстиниан разхлабва желязната си хватка - анархията и корупцията водят до гибелни последици.

Създадената с неговите усилия цивилна империя съчетава по странен начин величие и немощ, които ще характеризират управлението на приемниците му чак до първата четвърт на VІІ век. Византийските дипломати от VІ век твърдят, че след като дипломацията е също толкова важна, както и войната, тя трябва и да струва поне колкото нея. Самият Юстиниан неведнъж заявява, че дори най-бляскаво спечелената война е далеч по-скъпа от добре заплатения мир. Това е нов манталитет, отличаващи се от милитаристичните нагласи на римските цезари. Византийският император държи да изглежда като миротворец и човеколюбец, съвсем в духа на християнските трафарети. На войната се гледа като на неизбежно зло или като средство за налагане на християнското вероучение сред езичниците.

Векът на Юстиниан се приема за край на Късната античност. Контаминацията на римските морални ценности с новата християнска нравственост бележи епохата с характерна двойнственост, намерила израз в съставения „Свод на гражданското право” (Corpus iuris civilis), определен от самия император като най-бележитото постижение на неговото време.

Юстиниановата Реконкиста бива забравена скоро след смъртта на императора. През 568, лангобардите в Италия и вестготите в Испания заличават следите от ефимерното византийско присъствие. Създадените, по времето на Маврикий (582-602), екзархати (военноадминистративни окръзи) в районите на Картаген (Северна Африка) и Равена (Северна Италия) са последните бастиони на византийското владичество на Запад. При все това, отделни части от Южна Италия са удържани в границите на империята чак до 1071. Изтокът и главно Анатолия (Мала Азия) постепенно се превръщат в гръбнак на средновековната византийска държавност. С оттеглянето на Византия от Италия настъпва и сериозна преориентация в поведението на римските папи – най-сигурните дотогава поддръжници на римовизантийският универсум. По този повод, папа Григорий Велики (590-604), който с тревога наблюдава превземането на Рим от лангобардите, пише: „Свършекът на света не е загатнат, той е очевиден”.

Последните от германската група варвари, нахлули в Италия, се отличават с невиждана жестокост, породена от големите различия в интерпретацията на моралните ценности. Лангобардите приемат твърде повърхностно християнството, поради което клановото им общество сериозно се разминава с обичайните социални отношения на Запада. Говори се, че пиели вино от черепите на убитите си врагове и забивали копията си около гробовете на загиналите бойци. Това ужасявало римляните. Цитираният по-горе папа Григорий Велики дори приписва на лангобардите пренасянето на чумната епидемия на Апенините. Разоренията и масовите издевателства над местното население обезлюдяват обширни територии, което довежда стопанството до катастрофа. Лангобардското нашествие слага край на политическото единство на Италия, трайно възстановено едва в средата на ХІХ век.

В недалечно бъдеще римските първосвещеници ще изоставят Византия с нейните проблеми на Изток и ще потърсят закрилата на франкските владетели, чрез които ще реновират, под егидата на апостолическия престол, старата имперска идея на Запад.

Първата половина на VІІ век донася на Византия нови тревоги от Изток. След смъртта на шах Хозрой І Аноширван, престолът му наследява неговият хаотичен внук Хозрой ІІ Апарвец (Победоносния) (591-628). Под предлог, че отмъщава за убийството на приятеля си император Маврикий, Хозрой ІІ нахлува в Сирия и, през 613, превзема Антиохия. Година по-късно пада Йерусалим, а през 619 персите покоряват и Египет. Походът на шаха поставя началото на продължителна война с Византия, бореща се за своето оцеляване. Северна Месопотамия, Сирия, Палестина и Египет, станали обект на персийската експанзия, са най-богатите и стратегически важни провинции на империята. Чрез излаза на Средиземно море, Персия реализира старата си стратегия да постави под контрол най-важните в епохата морски търговски пътища. Без тях пък, Византия вече не може да има решаващата дума в жизнено важния за нея Близък Изток и региона на Източното Средиземноморие. Най-критичният момент настъпва през 626, когато перси, авари, славяни и прабългари обсаждат столицата по суша и море по време, когато император Ираклий (610-641) набира войски за решителната схватка с Персия в Източна Мала Азия и Армения. Императорът дори е съветван да изостави Константинопол и се приюти в оцелелите територии на Южна Италия и все още подвластния му Картаген. Благодарение намесата на Църквата и предприетите радикални мерки по реорганизация на войската и администрацията, империята бива спасена. В знаменателната битка при Ниневия (629) персийските войски са разбити, а последвалият династичен хаос завинаги отстранява опасния съперник в Близкия Изток. В създадения вакуум обаче, само няколко години по-късно се настаняват арабите.

Междувременно, Ираклий се завръща в Константинопол с отвоювания от персите Свети Кръст и бива посрещнат като римски триумфатор. Съвременният поет Георги Пизидийски го възхвалява като „нов Херакъл” и „нов Константин”, но истината е, че изтощителната война между двете велики сили в Близкия Изток предопределя победата на Халифата. Създаването на Дунавска България, през 681, пък прави траен пробив на Дунавския лимес и Византия е принудена да се свие в гръкофонското си ядро в Мала Азия, Егейските острови и Континентална Гърция. Така, с римското начало бива приключено. Византия навлиза в епохата на Средновековието като първостепенна, но регионална, сила, доминиращи фактори в която са елинската култура и християнската религия.

Заключение

В края на VІІ век приключва Великото преселение на народите, което окончателно прекроява политическата и етническа карта на Европа и Средиземноморието. От някогашната единна, централизирана и военно респектираща Римска империя остава само споменът, фиксиран в тържествената титулатура на Константинополските императори от Ираклий насетне – „В Христа Бога верни самодържавни василевси на ромеите (римляните)”. Началото на Европейското Средновековие коренно променя стопанския живот, в който господстващо положение заемат хилядите дребни съществувания. Основно богатство стават земята и обработващите я селяни.

За Византия, VІІ век е и период на гърцизация. Латинският език окончателно е изхвърлен от употреба, а източното православие и гръцкият език стават най-съществените елементи на специфичната византийската идентичност. На Изток се появява нов фактор – Ислямският халифат, чиято религиозна и политическа несъвместимост с източнохристиянска Византия ще определи през близките три века статуквото на междудържавните отношения и формирането на три често противопоставящи се цивилизации – гръкоезичната източноправославна Византия и нейните културни сателити, латиноезичния католически Запад и арабоезичния ислямски Изток.

 

Литература:

Аммиан Марцеллин. История, вып.І-ІІІ, Киев 1906-1908

Барсело, П. М. Тачева, П.Делев. История на древните общества. София 1992

Браун, П. Светът на късната античност 150-750 г. сл.Хр. София 1999

Гримал, П. Римската цивилизация. София 1998

Корсунский, А.Р. и Р. Гюнтер, Упадок и гибель Западной Римской империи и возникновение германских королевств. Москва 1985

Макивиди, К. Атлас по история на стария свят. София 1996

Моммзен, Т. История Рима т.І-ІІІ, т.V Москва 1936-1941,1949

Ростовцев, М. История на стария свят т.ІІ Рим. Изд Анубис 1994

Хунгер, Х. Империя на новото средище. Християнският дух на византийската култура. София 2000

Штаерман, Е.М. Кризис античной культуры. Москва 1975

Chastagnol, A. La fin de mond antique, Paris 1976

Dagron, G. Aux origins de la civilization byzantine: langue de culture et langue d’Etat.- Revue Historique CCXLI,1969

Garnsey, P. R. Saller, The Roman Empire, London 1987

Gottleib, G. Ost und West in der christlichen Kirche des 4. und 5. Jahrchunderts. München 1978

Mango, C. Le development urbain de Constantinople, Paris 1983

Matthews, J.F. Western Aristocracies and Imperial Court, Oxford 1975

Remondon, R. La crise de l’Еmpire romain, Paris 1964

Piganiol, A. L’Еmpire Chrétien.- Histoire romaine IV,2 Paris 1947

 

 

http://www.bgchudesa.com/uploads/images/thumbs/thumb_block_375_4t6u9u2i2r.jpg